Автор: свещ. Ивайло Борисов служи в църквата „Успение Богородично”
кв. „Обеля”, гр. София
Братя Грим имат приказка, наречена „Кукумявката“, в която се говори за една птица, случайно прилетяла от съседна гора и попаднала в хамбар в малко градче. Всички граждани, дори най-смелите, започнали да се плашат от кукумявката, която нарекли чудовище, „което можело да глътне човека цял-целеничък“. Хората почнали да търсят начин да се справят с това „чудовище“. Накрая като видели, че не могат да изгонят кукумявката от хамбара, взели та го запалили и тя изгоряла вътре в него. Братя Грим иронично ни показват как „умните“ граждани се справили с предизвикателството по един „храбър“ начин.
Тази приказка много ми напомня за профила на днешния антимодернист. Той, също като изплашените от кукумявката, припознава в големите имена на съвременното богословие страшен звяр, когото трябва да изгони от сферата на православното християнство.
В съзнанието на антимодерниста имена като тези на о. Александър Шмеман, митрополит Антоний Сурожски, о. Георги Флоровски, о. Александър Мен и др., са заплаха, дори чудовище, опасно за душите на вярващите. А както знаем, духовните чудовища са по-опасни от физическите.
Известно е, че кукумявката се храни с гризачи, поради което се счита за полезна птица.
Полезността, скъпи читатели, трябва да издирваме и по отношение на духовните въпроси и обговарянето им. И днес не е грешно, дори е редно да се разсъждава, говори и пише върху вечните въпроси. Затварянето им само и единствено в миналото е подценяване на тяхната значимост и заклеймяване на съвременния човек като духовен слепец. Да, говорим за така известната любов към миналото, в чиито контури лесно сме готови да съзрем идеала.
Много от недолюбваните от т.нар. антимодернисти богослови и отци правят нещо важно и полезно — превеждат вечните богословските истини на един съвременен език, понятен на днешния човек. Пак казвам, днешния. А ние живеем днес, не преди сто или петстотин години.
Нобеловият лауреат за литература Солженицин например твърди по повод проповедите на о. Александър Шмеман по радио „Свобода“: „колко неподправено, съвременно и високо е неговото проповедническо изкуство. Нито нотка на фалш, нито милиметър пресилване“ [1].
В интернет пространството има сайтове (чиито имена няма да назовавам — когато споменаваме дадено име, ние сякаш попадаме в орбитата му), които бих казал са доста съблазнителни за посетителите си. В една такава платформа са поместени в колонка — своего рода позорна стена — имената на „заклеймени“ богослови. По този повод мой събрат свещеник ми бе казал: Аз чета точно тези, които ми препоръчват да не чета”.
Разбира се, трезвият човек знае, че този, който се труди и пише, може да допусне и някоя грешка. Да отричаш цялото творчество на някого само защото е имал я частно мнение (т.нар. теологумен), я някъде е сбъркал в нещо, е неинтелигентно и примитивно. Нека не забравяме, че само Господ Бог е безпогрешен.
Според разни поверия кукумявката била предвестница на смърт. Вероятно и антимодернистите виждат в големите имена на съвременното православно богословие предвестници на смъртта на последното, но ми се струва, че това, което умира с такъв начин на мислене, е здравият разум. Художникът Франсиско Гоя е казал, че сънят на разума ражда чудовища.
В крайна сметка не можем да затворим устата на хейтърите (дори и облечените в дрехите на църковността), но нека поне не добавяме и своя глас към техния — иначе врявата в този и без това шумен свят ще стане още по-голяма.
И последно, да внимаваме да не стигнем твърде далеч в стремежа ни към святост.
Колко далеч ли?
Един богослов ми бе казал, че ако можеше да се срещне с о. Александър Шмеман, би му зашлевил шамар, с който да освети ръката си.
Бележки:
[1] Срв. Шмеман, А. Дневници (1973-1983), София, „Комунитас“ 2011, с. 145-146.
