Автор: свещ. Ивайло Борисов служи в църквата „Успение Богородично”
кв. „Обеля”, гр. София
И влизам в храма. И стоя,
потънал в песента на хора.
Не мога храм да построя.
Не мога и да го съборя.
Георги Рупчев
(из „Обожаване“)
„Никой не е по-голям от хляба“. Всички сме чували тази хубава българска поговорка. Народът ни я е пренесъл през времето като скъпоценност — така, както всеки отделен човек пази някакъв спомен (независимо дали материален или нематериален), свързан със семейната му история.
За нас, българите, хлябът е насъщен, той ни е необходим. Както се казва, не сядаме на масата без него. Струва ми се обаче, че в цитираната поговорка има някакъв евхаристиен възпоменателен оттенък. Или поне предчувствие. Предчувствие за възможността хлябът да стане Тяло. Тяло на Бога.
Този оттенък сочи към святото, към това, което се превръща в наша духовна храна. Оттенък, препращащ ни към времето, когато вярата е била по-близо до сърцата ни. Защото нашият народ е живял с Църквата, винаги е намирал утеха в нея. В нея хората са превръщали сивото си ежедневие в цветна картина, отвеждаща към Другото. Дай Боже това бъде реалност и днес, а и занапред.
„Вземете, яжте: това е Моето тяло“ (Мат. 26:26). С тези слова Словото, Иисус Христос, вземайки хляба, ни е преподал Своето тяло. Своето истинско, реално тяло, дарено за опрощение на греховете ни.
И чудното е, че когато ядем този хляб, и ние ставаме тяло, тяло Христово. Неслучайно някои от светите отци ни казват, че в Господнята молитва „Отче наш“ ние се молим не само за земния хляб, но и за Небесния, който е Неговото тяло. Плътта Господня е насъщна за християнина, чрез нея Бог му дава живот и дишане и всичко (срв. Деян. 17:25).
И наистина, в Църквата Христова няма нещо, което да е по-голямо от Хляба Христов. Всичко е центрирано около св. Евхаристийна жертва. Приемайки осветения хляб, самите ние ставаме големи. Нашата „малкост“ се преобразява в безкрайност. Защото какво може да бъде по-значимо и по-голямо от Този, Когото не може да побере целият космос?
Посредством превръщането му в тяло Христово самият обикновен хляб става по-голям от себе си. Самите ние пък сме като дребните трошици, които се съединяват в хляба и заедно са по-големи от всяка една от тях, взета отделно. Трошиците, които ние, духовниците, вадим на св. проскомидия, поменавайки имена на живи и покойни членове на Църквата. Трошици, които изсипваме в св. Чаша с молитва за прошка на греховете на споменатите.
Знаем, че прикованият на кръста и приближаващ се към смъртта Си Спасител предаде грижите за Своята майка на възлюбения Си ученик Йоан. От този момент той стана син на Мариам. „Жено, ето син ти“ (Иоан. 19:26). На св. Йоан Богослов пък Христос казва: „Ето майка ти!“ (Иоан. 19:27). Тогава обаче, както казват отците, се случва и нещо друго — света Богородица става майка не само на Йоан, но и на всички нас. В лицето на Йоан Богослов тя осиновява всяко вярващо сърце.
Но като че ли има още нещо, което ни сродява с нея. Нещо, което придава на личността ѝ допълнително майчинство за всички ни. Майчинство, от което тръгва едно своеобразно „евхаристийно разширяване“ на човешката личност. Говоря за това, че св. Богородица стана „Ширшая небес“, по-голяма от Небесата. А нима когато се причастяваме с Христос, ние самите в някаква степен не се доближаваме до този образ на вместилище на Невместимия? Така Богородица става първата, майката, задаваща на своите чеда тези параметри на необозримото и недостижимото за ума.
Ако живеем с Бога в Неговата евхаристия, никой не ще ни стори зло. Никой не ще ни смали до незначителност. Защото с нас е Бог, Който е велик и прави чудеса (Пс. 76: 14-15). И чудесата Му ще пребъдат вовеки.
