Автор: свещ. Ивайло Борисов служи в църквата „Успение Богородично”
кв. „Обеля”, гр. София
Още в началото на този текст е редно да поясня, че появата му не е свързана с паметта на хилядите избити младенци от беззаконния цар Ирод, искащ да погуби родения младенец Иисус, застрашаващ властта му.
Текстът не е следствие и от иначе заслужаващото вниманието ни твърдение, че още с Рождението Си от пречистата Дева Мария Христос стъпва на Виа Долороса, за да се изкачи на Голготския хълм. Защото мисията на Изкупителя започва именно с Неговото Рождество, когато за Него и раждащата Го Назаретска Девица не се е намерило уютно място в градската странноприемница, а са потърсили подслон в една невзрачна пещера.
Това, върху която желая да обърна вниманието на уважаемата аудитория, е част от стихотворение на англо-американския поет от миналия век Томас Стърнз Елиът (†1965), написано във свободен стих и озаглавено „Пътуване на влъхвите“[1].
В това стихотворение поетът ни разказва за описаното в Новия Завет пътуване на мъдреците, тръгнали от Изток, за да се поклонят на родилия се Спасител Иисус Христос (Мат. 2:1-12). Повествованието се води в монологична форма от един от влъхвите звездобройци.
Носителят на Нобелова награда за литература за 1948 г. Елиът е бил убеден християнин, като във въпросното си стихотворение успява по един въздействащ начин да ни преподаде ценен урок за вярата.
В посоченото стихотворение, видяло бял свят преди стотина години [2], Елиът от името на лирическия герой пише:
„[…] но запишете
това запишете
това: за какво бяхме отведени по тоя ПЪТ,
за Рождество или Смърт? Имаше Рождество, спор няма,
знак несъмнен ни се даде. Виждал бях и смърт, и рождение,
но все съм си мислил, че са различни; това Рождество бе
тежко и горко страдание за нас, като Смърт, като наша смърт.“
(превод: Ани Илков)
Считам думите на Елиът: „Виждал бях и смърт, и рождение,/но все съм си мислил, че са различни“ за гениални, защото майсторски изобразяват силата на християнската вяра. Сила, която умее да преобразява желаещия да се преобрази.
Поетът сякаш ни казва, че ако честваме празника Рождество Христово само и единствено заради тържествената светлина, огряваща домовете ни, и вкусните ястия и питиета, ние сме чисто и просто едни хедонисти, „облечени в дрехата на християнството“, но нямащи много общо с образа на Христос.
В обертоновете на Елиът звучи и това, че не е достатъчно да се наречеш с името християнин, без преди това старият ти „аз“ да е умрял.
„На съда пред Бога — казва св. Паисий Светогорец — най-голямо значение ще има това, доколко всеки един от нас се е борил със стария си човек.“
Защото, ако считам себе си за християнин, а изневерявам на жена си, аз на дело не съм християнин.
Ако смятам, че съм последовател на Христос, а ненавиждам ближния си, аз следвам не Спасителя, а собствената си зла воля.
Ако лъжа под път и над път, аз не съм чедо на Христос, а на дявола, защото той е баща на лъжата (срв. Иоан. 8:44).
Ако унижавам достойнството на другия, аз не съм едно с Този, Който дори на предаващия го на враговете ученик рече: „Друже, защо си дошъл?” (Мат. 26:50).
Затова лирическият герой говори, че Рождеството на Христос и смъртта на старото в него, съпроводена със „горко страдание“, са едно и също нещо. Не е възможно да считаме себе си за последователи на Рожденика, без да се отречем от старото и несъвместимото с Неговата воля. Само така Той се ражда и в нашата греховна смърт.
Лирическата творба на Елиът завършва с думите:
Прибрахме се после по разните краища, по своите Царства,
но вече нямаме мир тук, сред старата вяра,
с тия диви хора, сграбчили своите идоли,
Ще ми се втори път да умра.
Тук поетът насочва мисълта ни към това, че този, който се е докоснал до Христос, не намира утеха в ценностите и забавленията на този свят. По един умел и ненатрапчив начин Т. С. Елиът ни поднася мисълта си, че християнинът няма мир извън Христовия мир. „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава“ (Иоан. 14:27). Без Христос вярващият губи спокойствието си. Той не може да се примири с грубия материализъм, превръщащ тези, които считат жалките си идоли за богове, в „диви хора“ [3].
Това, което някога е изпълвало сърцето му — сякаш казва героят на Елиът, — вече е разрушено, защото покаянието (буквалното значение на гръцката дума за покаяние „метаноя“ е промяна на ума) е изменило вътрешния му духовен строй. „Покаянието — мъдро отбелязва епископ Калистос Уеър — не е синоним на печал и самосъжаление, а обръщане, пренасочване на центъра на живота ни към Светата Троица.“ [4]
Дали ние, празнуващите бляскаво Христовото Рождество, сме се докоснали до смъртта, за която говори Елиът, е въпрос, на който всеки трябва да си отговори по възможно най-честния и безкомпромисен начин. В противен случай названието християнин, което приписваме на себе си, не би било нищо повече от коледната украса върху елхите ни — привличаща погледите с лъскавата си външност, но куха и чуплива.
Бележки:
[1] Целият превод на стихотворението на Елиът „Пътуване на влъхвите“, дело на Ани Илков, вижте на https://chitanka.info/text/17438-pytuvaneto-na-vlyhvite
[2] Написано през 1927 г.
[3] Тук се сещам за руския поет от еврейски произход Йосиф Бродски — запитан веднъж дали е християнин, той отговорил, че е християнин дотолкова, доколкото не е варварин.
[4]Вж. Еп. Калистос Уеър. Православният опит на покаянието, www.pravoslavie.bg, 06.10.2005 г.
