Автор: дякон Ивайло Борисов
Именно християнството провъзгласява истината, че не съществуват елини или юдеи. То е обърнато с лице към цялото човечество и към всеки човек, независимо от неговата раса, националност, класа и положение в обществото. [1] – Николай Бердяев
И вие, разбира се, както и аз, сме чували неведнъж, че да си евреин и едновременно с това християнин е (почти) невъзможно. Някак в християнския светоглед е залегнала невъзможността да си християнин, принадлежейки към евреите. Този факт е лесно обясним предвид това, че евреите не признаха Спасителя за свой Месия и Го предадоха на кръстна смърт. Но нека не забравяме, че Самият Спасител, пречистата Му майка Мария и апостолите Христови също са евреи по плът.
Дали обаче днес това — да си евреин и християнин — е невъзможно? Дали фактът, че си роден в дадено семейство и носиш чертите на твоите предци, „блокира“ устрема ти към възвишеното и прекрасното, намерило своята пълнота в Иисус от Назарет?
Днес искам да ви разкажа за един куплет, част от стихотворението „Натюрморт“ на поета-нобелов лауреат Йосиф Бродски (†1996). Ще се опитам да ви предам накратко това, което се ражда в мен, когато чета тази великолепна последна десета строфа от стихотворението, написано в началото на 70-те години на миналия век от поета с еврейски произход.
Вероятно някои биха си помислили, че написаното от мен е субективно, но нека не забравяме, че самият поет в Нобеловата си лекция споменава именно това — Бродски твърди, че произведението на изкуството влиза в преки и непосредствени отношения с читателя. [2]
Смея да твърдя, че съм отделил немалко внимание на творчеството на гения Бродски и мога да кажа, че той нееднократно е заявявал своето отношение към Христовата вяра — нека само споменем, че в продължение на години в навечерието на Рождество Христово той е писал по едно стихотворение, посветено на родилия се във Витлеем Спасител. Както и това, че на въпроса дали е християнин, поетът отговаря, че е християнин дотолкова, доколкото не е варварин. Интересни слова, нали? Да, защото ако искаш да бъдеш част от културния и цивилизационен пласт на обществото, няма как да заобиколиш краеъгълния камък на Христа (срв. Пс. 116:22; Мат. 21:42), Който е глава на ъгъла на цялото здание на европейската култура.
Ето и самата строфа, за която споменахме:
Й. Бродски, из „Натюрморт“ (Превод на български език: Мария Ширяева)
Вероятно някои ще кажат — не е вярно, Богородица е знаела и никога не се е съмнявала в Божествеността на Сина си. Разбира се, този поетичен текст не претендира за догматична прецизност. Той по-скоро предава по един лиричен начин богословската истина за случилото се на Голгота — една богочовешка драма, която в своя финал „надскача обичайното“.
Без да смятам, че бих могъл да познавам детайлно чуждите радости и тъги — особено тези на майката на Бога — ми се ще да отбележим, че най-вероятно при вида на мъртвия ѝ Син в душата на Мария се е разразила истинска печална буря. Ненапразно съществуват музикални творби, носещи името на средновековния християнски химн Стабат матер, изобразяващи чрез музикални изразни средства мъката на Богородица при вида на нейния измъчван Син.
От стиховете на Бродски виждаме изобразена страдащата душа на Богородица, която вижда своя Син да виси на кръста, разпнат за човешките грехове. Текстът по недвусмислен начин предава уникалността на взаимотношенията между Майката и нейния Божествен Син. Бродски въплъщава по изключително въздействащ и поетичен начин думите, казани от св. Симеон Богоприимец на св. Богородица, когато тя Го представя като 40-дневно бебе в храма: „и на сама тебе меч ще прониже душата, — за да се открият мислите на много сърца“ (Лук. 2:35). Именно страданията на Христос са този меч, пронизал душата на пречистата Му майка.
На фона на душевната тъма Бродски изправя пред нас фигурата на Богородица, която дори не смее да прескочи прага на дома си, защото сега, когато Синът ѝ е разпнат и убит, този дом вече е пуст — както този на сърцето ѝ. Даже бихме предположили, че поетът говори именно за дома на човешкото сърце, чиято топлина и светлина, по отношение на психо-физическото ни здраве, превъзхождат тези на слънцето.
Поетът предава агонията в душата на Богородица, която се опитва да разбере случилото се с най-прекрасният от синовете човечески (Пс. 44:3) — тя „недоумява“, погълната е от въпроса — дали нейният Син е мъртъв, или жив? Защото ако е Бог, то тогава смъртта няма власт над Него (Рим. 6:9), но ако това събитие е „затворено само в сферата на човешкото“ — то тогава би излязло, че смъртта наистина е всесилна и от нейния захват няма бягство.
И ето тук е апотеозът на живота, върхът на победата над смъртта, извършена от Този, Който дарява живот на всеки човек — Христос казва на Своята майка: едно и също е да бъда твой Син и Бог, защото Аз съм Бог, но неизменно и твой син. Аз вовеки ще остана и твой Син, защото ти изтъка Моята плът — която вече е възкресена — в теб; плътта, която вовеки ще бъде част от Мен за свидетелство на това, че Словото стана плът (Иоан. 1:14).
Христос успокоява нараненото сърце на Майка Си Мария — „не се бой, жено“, защото щом говоря с тебе, щом гласът Ми идва от вечността, то вече смъртта няма власт над човешкия род, тя е победена, сразена.
Макар и да страдаш като Моя майка — сякаш ѝ казва Спасителят — бъди част от вечността, от нетленното, като повярваш на Моето живо свидетелство. Моят жив глас е свидетелство за това, че Аз възкръсвам и побеждавам дявола и неговите козни. И макар да съм мъртъв в гроба, Аз съм жив в Своята божествена красота, и когато възкръсвам, дарявам възкресение на всички. Все едно е — дали отсега нататък човекът ще лежи в земята, или ще възпява вечността — наистина е все едно, той е жив, защото Аз Съм Бог на живи, а не на мъртви (Лук. 20:38).
И последните слова: „Аз съм твой“. Сякаш Христос казва на Богородица: Аз вовеки съм твой, ти винаги ще пребъдваш във Моята вечна светлина, намирайки се най-близо до Мен. И тази твоя близост Аз засвидетелствам пред всички хора, за да знаят, че Една от тях стои до Мен неотлъчно и благодарение на любовта си има силата да се застъпва, да се моли за своите братя и сестри.
Когато четем стиха на Бродски, се сещаме за ирмоса на деветата песен от канона за Велика събота: „Не плачи за Мене, Майко, гледайки Ме в гроба — Твоя Син, Когото зачена безсеменно в утробата, защото ще възкръсна и ще Се прославя и ще възнеса със слава като Бог тия, които непрестанно с вяра и любов Те величаят“ (превод: Людмил Петров). [3] А и как да бъде по друг начин — поезията (и Този, Който има възможността да стои над нея) сродява тези два текста.
Руският поет и литературовед Лев Лосев казва, че краят на стихотворението (както отбелязахме, името му е „Натюрморт” — прев. от фр. „мъртва природа“) говори за това, което прави човешката природа жива.
Можем да предположим, че в посочената строфа има и биографичен елемент — Бродски живее в Щатите, защото е изгонен от Съветския съюз, където не успява да се върне и види живи родителите си. Но както често става — и този куплет е потвърждение на това — човешката болка обръща погледа ни към Небето.
Преди време в кореспонденция с наш поет, преводач и литературен критик си позволих да спомена точно това, което казвам и в този текст: че Бродски е бил християнин, макар и понякога да се е опитвал да завоалира истинността на този факт. Знаете ли какво ми отговори той? Думите му бяха следните: „Като всеки лиричен гений той е Христов и не би могъл да принадлежи другиму.“ Точно така е — само Бог Слово би могъл да даде Своя дар-слово на творенията Си. Само чрез този дар хората, които навсякъде срещат разрухата и грозотата, биха могли да се издигнат над тях и да приближат и нас към непреходното, трайното и побеждаващото смъртта; да насочат погледите ни нагоре — към Живота, въплътения Живот, Личността, носеща и даряваща живота в пълнота — Господ Иисус Христос (Иоан. 14:6).
Бележки:
[1] Бердяев, Н. Християнството и антисемитизмът, www.pravoslavie.bg, 15.03.2006.
[2] chitanka.info/text/45592-litsa-s-neobshto-izrazhenie
[3] Срв. Постен триод, изд.: Манастир „Свв. апостоли Петър и Павел“ край с. Одраница, 2017, с. 459.
