Автор: свещ. Ивайло Борисов служи в църквата „Успение Богородично”
кв. „Обеля”, гр. София
Не знам за вас, но аз имам чувството, че разни епизоди от свещената история донякъде се повтарят. Защото Този, Който ни е сътворил — мен, теб, ближните ни — е същият Бог, Който даде скрижалите на Моисей; Който изведе последния от робството на Египет и Който се роди във Витлеем Юдейски в дните на цар Ирод.
Без да се опитвам да разширя обсега на Библията до прозаичността на заобикалящата ни сивота (която теза, предвид горния пасаж, не е съвсем за пренебрегване), се сещам за проговорилата Валаамова ослица. Въпросната магарица проговорила с човешки глас на господаря си, който я набил, щото му препречила пътя, когато искал да прокълне израилтяните, не виждайки възпиращия го ангел, въоръжен с меч (срв. Числ. 22 гл.).
Така че Бог може да използва и животните, за да ни разкрие част от плановете Си (което не е малък повод да се отнасяме хуманно към тях).
Макар пророк Йеремия да ни казва, че щъркелът под небето знае определените си времена (Иер. 8:7), преди двайсетина дни у нас научихме за премръзнал щъркел, който не успял да излети на юг заедно със себеподобните си и намерил подслон в параклис, намиращ се в бургаски квартал.
Видяхте ли го? Птица, вперила поглед в иконите на параклиса. И по-точно, в тази на св. мъченички Вяра, Надежда, Любов и майка им София.
Извинете, но този щъркел наистина има на какво да ни научи. И тук не говорим за обичайните уроци на щъркелите, „които ни преподават“: как да се грижим за децата си, а и как да се грижим за родителите си – неслучайно името на закон от древногръцкото право (Pelargonia), постановяващ, че децата са задължени да се грижат за старите си родители, произлиза от гръцката дума за щъркел.
Урокът на този конкретен щъркел не е свързан само и със свидетелството му против иконоборството.
Колко често ние, хората, се лутаме в мрак и студ, изгубили пътя. Ненамерили Пътя с главна буква, Който е Христос (Иоан.14:6).
Душите ни премръзнали търсят утеха, очакват ласка, жадуват за грижа. Имаме насъщна нужда от вяра, от надежда и от любов, която е царицата на добродетелите.
Не можем да живеем без вяра. Сещам се за едни думи на покойния наш поет Георги Рупчев, споделени в интервю: „Ако решим, че няма нищо друго, че сме сами, че веднъж се живее — става страшно!“.
Не можем и без надежда, а камо ли без любов.
Нерядко обаче ние търсим смисъла на живота там, където той липсва — във всевъзможни окултни практики, водещи към нищото. И в крайна сметка попадаме на различни предвестници на антихриста, който — нека не забравяме — ще иска да прилича на Христос (самата дума „антихрист” означава вместо-Христос), но тази прилика ще бъде жалка и носеща заряд от злоба и отрицание.
Светът е пълен с мнима духовност. Светът гъмжи от обещания за лесно достижими богатства (духовни, материални или интелектуални).
За разлика от нас обаче премръзналият щъркел инстинктивно е намерил параклиса (от παράκλησις/παράκληση (нгрц) „утешение“!) край Бургас, където е почувствал спокойствие и сигурност. Там, в присъствието на изобразени одухотворени личности, е намерил заслон и утеха.
„За Себе Си си ни създал Господи — възкликва блажени Августин — и сърцето ни е неспокойно, докато не намери в Тебе покой.“
Покой при Бога е намерил и този наш учител щъркелът. Остава само и ние да усвоим този негов тих, безмълвен урок.
